ВАСИЛ СТУС: „… и да имаш смелост да умреш, за да живееш!”

На 6 януари един от най-големите украински поети и Герой на Украйна щеше да навърши 80 години... Ако не беше унищожен от съветската империя...

„Истинските великани на духа са способни да бъдат свободни и в несвободна страна. Васил Стус дори зад решетките остана свободен човек. И именно поради това неговата смърт сред стените на затвора се превърна в безсмъртно утвърждаване на истинската свобода. Всъщност заради съществуването на такива хора нашият народ може да се нарече свободолюбив” – Любомир Гузар.

Превод от украински

Автор: Юрий НИКОРАК

Не подлежи на съмнение, че Васил Стус, на когото съдбата е отредила да се роди на Бъдни вечер /според украинския църковен календар – б.пр./, е бил човек, създаден за легенда. И лично твори легендата на своя живот – в една трагична историческа епоха е разпънат на кръста като рицар на честта.

Днес той се връща сред живите – със стиховете си, включени в училищната програма, с улиците, носещи неговото име, с пренасянето в Украйна на останките му (подобно на друг поет-мъченик – любимия на Стус Тарас Шевченко) – 4 години след смъртта му, през 1989 г., с присъждането му посмъртно през 1991 г. на Държавната награда „Т. Шевченко”, с посмъртното приемане в Съюза на писателите, с удостояването със званието Герой на Украйна 20 години след смъртта му – през 2005…

"...Ние ще се върнем, непременно ще се върнем, ако ще с краката напред, но - не и мъртви, но - не и победени, но - безсмъртни."

Животът на Васил Стус е поредната илюстрация на максимата „никой не е пророк в отечеството си”. В чужбина поетът получава признание много по-рано – там още през 1970 г., преди да бъде осъден за първи път, излиза книга с негови стихове. 

През 1978 г., непризнат в Родината си, но вече хвърлен в затвора, той е приет в международния ПЕН клуб. 

А през 1985 г. дори е номиниран за Нобеловата награда за литература…

Той избра кръста, приготвен за неговия народ.

                                                    ЕвгенСверстюк

По-силен от съдбата

Сред украинските писатели на XX век съдбата на Васил Стус е най-близка до тази на Тарас Шевченко. И двамата са преследвани от империи: единият – от царска, другият  – от комунистическа. И двамата са преминали през заточение и им е било забранено да творят. Животът и на двамата свършва преждевременно – на 47-годишна възраст. И двамата са ценени не само като поети, но и като борци за национално достойнство и срещу потъпкването на човешките права.

Дълъг период от творчеството на Стус е тясно свързан със Шевченко: поетът често сравнява съдбата си със съдбата на Кобзаря, като се опитва да разбере как е оцелял предшественикът му. Тогава усеща, че извор на вдъхновението му са онази Украйна и онези идеали, заради които е живял Шевченко.

Стус е човек с рядка морална чистота, глас на съвестта в света на размитите понятия за чест, истина и почтеност. „Ако престане да бъде себе си, поетът губи своята човешка същност” – пише той. И запазва същността си докрай. Той носи по пътя си дарената му Божия искра с достойнство и храброст, без да се огъва и без да заобикаля. А следването на този път е унищожително за поета.

Когато трябва да избира – дали да мълчи, подложен на натиск и унижения, за да оцелее,  или да остане Човек, дори с цената на собствения си живот, Стус избира второто. Затова за единственото извършено от него „престъпление” – наличието на собствени убеждения за необходимостта от защита и развитие на украинската култура – е репресиран от съветската власт: творчеството му е забранено, а той самият два пъти е изпращан в лагер и загива далеч от родината си.

Самият Васил пише по този повод: „Хората не избират съдбата си… Приемат я – такава, каквато е. А ако не я приемат, тогава тя си ги избира насила”. И в този смисъл неговата съдба е една от най-жестоките – налага му се да се бори още от детството си.

Година след като Васил се ражда след още три деца в семейството, родителите му, за да избегнат принудителната колективизация, се преместват в град Сталино (Донецк). Семейството живее много бедно, без собствено жилище. След време Стус си спомня: „Когато бях на 9 години, си строихме къща. Баща ми умираше тогава – подут от глад. А ние тикахме количката, замесвахме глина, правехме кирпич, издигахме стените… Помня тънките питки от кюспе, които печеше мама и от които много ме болеше главата. Тогава бях в 3–4 клас. И тогава, сред този кошмар, започнах да се уча добре.”  Потиска го, че в училище преподават на чужд език /на руски – б.пр./.

Бедността обаче закалява характера му: „Помня как през 1951 г. ходих при баба на село. Събирах класове в едно стърнище. Подгони ме пъдарят – аз побягнах, но той беше на кон и ме настигна, започна да ми дърпа торбичката, а аз му хапех отвратителните червени ръце. И бях толкова ожесточен (13-годишно момче!), че не можа да ми вземе торбичката.”

След като завършва средното си образование със сребърен медал, Васил кандидатства журналистика в Киевския държавен университет. Не го приемат под някакъв измислен предлог и той постъпва в историческо-литературния факултет на педагогическия институт в гр. Сталино. Завършва го с отличие и става учител на село. Но само след два месеца го взимат в казармата. Тогава вече е подготвил за печат и е изпратил в „Литературная газета” свои стихотворения, които са публикувани във вестника през декември 1959 г. с топло напътствено слово от Андрей Малишко.

Донецкият национален университет
Барелеф на сградата на филологическия факултет, в която през 1954-59 г. е учил В. Стус
Този барелеф е едно от първите неща, унищожени от "руския свят" в Донбас (2015 г.)

Снимка: 112.ua

След като се уволнява от армията, Стус преподава украински език в Горливка /Донецка област – б.пр./. Потиска го ужасното състояние на родния език в Донбас, струва му се, че върши безполезна работа и че украинската култура в този регион е обречена на бавна смърт, което споделя с Малишко: „В Горливка има няколко (2-3) училища, в които се преподава на украински и на които малко им остава да живеят. В Донецк май няма такива училища… Нямаме бъдеще. Корените на нацията са останали само по селата, а като „селски” народ няма да можем да съществуваме дълго – да не забравяме влиянието на големия град, армията и всички останали канали за русификация. Знам, че за щастието на моя народ бих могъл да пожертвам всичко…”

Безкомпромисният, пламенен, протестиращ срещу всяка неправда Васил Стус възприема болезнено опитите на тоталитарния режим да унищожи остатъците от украинската духовност, да русифицира Украйна, да унищожи украинския език. Самата система го тласка към политиката, след като създава такива условия, при които той не може да остане политически неангажиран.

Затова неслучайно на 4 септември 1965 г. на премиерата на филма на Сергей Параджанов „Сенките на забравени предци” след думите на Иван Дзюба, че в Украйна се извършват арести сред украинската интелигенция, Стус призовава зрителите със ставане на крака да изразят протеста си срещу репресивните действия на властта и КГБ. Следва отстраняването му от аспирантура и указания да бъде спрян започналия процес на издаването на първата му стихосбирка „Кръговрат”. Така започват мъките на поета: никъде не го приемат на работа и, естествено, никъде не се съгласяват да го издават.

Въпреки положителните рецензии му е отказано издаването на втората му стихосбирка  „Зимни дървета” /Зимові дерева/. Тогава той я разпространява чрез самиздат. А през 1970 г. книгата е издадена в Брюксел. Чрез самиздат Стус публикува и третата си стихосбирка – „Весело гробище” /Веселий цвинтар/.

„Отстраниха ме от аспирантура, работих като огняр – уволниха ме, уволниха ме и от историческия архив, след това дори от метрото, където бутах вагонетки, лишен от друга възможност да си изкарвам хляба. Отчаянието започна да обхваща душата ми. Започнаха усложнения на болестта. Това, че не можех да публикувам, беше непоносимо за мен.”

Парадоксално точно годините, през които сменя много временни работни места (1965-1972) стават най-щастливите

Сватбата на Васил Стус и Валентина Попелюх

години в личния живот на поета. Той често пътува, въпреки че след изявата му на премиерата на „Сенките на забравени предци” непрекъснато е следен от агенти на КГБ. По време на едно от тези пътувания той среща своята любов – Валентина Попелюх. Сключват брак през 1965 г., а на 15 ноември 1966 г. им се ражда син – Дмитро Стус, който днес е един от известните украински литературоведи, изследовател на творчеството на своя баща.

Щастливият период приключва,  когато на погребението на трагично загиналата художничка Алла Горска Стус обвинява за убийството й директно съветската власт. При това той напълно осъзнава какъв трънлив път го очаква. Писателят Юрий Покалчук си спомня, че в разговор с него Васил споделя: „Просто не мога иначе! Не мога да живея спокойно и няма и да мога! Знам, че някой ден ще дойдат да ме приберат, знам каква е съдбата ми, но чувствам, че съм длъжен да я преживея точно така.” И лошите му предчувствия се сбъдват.

Народе мой, при тебе ще се върна

На 12 януари 1972 г. Васил Стус е арестуван и прекарва почти 9 месеца в следствения изолатор. През тези месеци създава нова стихосбирка с ироничното заглавие „Време за творчество”.

В писмо до Петро Шелест – първи секретар на ЦК на КПУ, поетът пише: „Шевченко някога е написал: „Толкова обичам моята бедна Украйна, че ще прокълна светия Бог, душата си за нея ще погубя”. Аз бих повторил тези думи… Имам изострено, вероятно дори болезнено изострено чувство за справедливост, която винаги съм искал да видя в цялостен и идеален вид… Смятам, че единственият ми грях е, че прекалено силно съм жадувал за абсолютна справедливост, която днес може би все още не е напълно възможна. Затова не моля да бъда помилван. Изразявам последната си молба. Много Ви моля да направите така, че хората, които искрено жадуват да вършат добро за своя народ и за неговата култура, да могат да правят това с пълна сила, с пълно отдаване на ясния им разум и честността на душите им”.

След като му е предявен обвинителния акт, Стус пише стихотворението „През стотици съмнения вървя към теб” – за своя път „през сто мъки”. Душата му, „зажадняла за небе”, „върви към стълб от огън извисен”… „от урва на урва, чак отвъд пределните граници на хорските стремежи, отвъд черната бездна, където вече няма нито щастие, нито страдание”.

И не след дълго идва и стихотворението - завещание, което напомня на известното „Завещание” на Тарас Шевченко:

Колко е хубаво, че от смъртта не се боя
и че не питам тежък ли е моят кръст.
Че, богове, пред вас не скланям аз глава
в предчувствие за неизвестен път.
Че любих и живях – душата си опазих
от покаяние, проклятие и от омраза.
Народе мой, при тебе ще се върна пак
и ще обърна към живота и в смъртта си
лицето си изстрадало – без капка злоба.
Синовно доземи ще ти се поклоня,
очите ти ще срещна с честен поглед
и честни сълзи ще ме задушат.
Да поживея – час поне – тъй ми се иска,
щом стихне бурята на моята беда.
Нека ми дойдат гости – Леся Украинка,
Франко, Шевченко и Сковорода.
Но стига! Млъквай! В гъстата гора изгубен,
не недоволствай ти, а вниквай надълбоко,
във същността – тя в бъдното ще се разпукне
и край прозореца ти ще разцъфне като роза.

В началото на септември 1972 г. Васил Стус е обвинен в „антисъветска агитация и пропаганда” и е осъден на 5 години лагер със строг режим и 3 години принудително заселване. Поетът не се признава за виновен дори и когато произнася последната си дума: „Ако на родната ти земя те наказват заради любовта ти към нея, се налага да се смириш с факта, че имаш родна земя, но нямаш родна страна”.

Стус излежава присъдата си в мордовските и магадански лагери. Използва и най-малката възможност за писане. Но повечето стихове (общо над 600!) са иззети и унищожени, само някои виждат бял свят благодарение на писмата до съпругата му.

Поетът няма никакви илюзии относно по-нататъшната си съдба, като констатира: „Смърт, ние вече сме твои любовници”. В лагера Стус заболява от язва на стомаха, а убийствената храна в един момент води до страхотен кръвоизлив. Следва операция, при която изрязват 2/3 от стомаха му, след което го връщат в лагерния строг режим…

Но болестта не го прави по-смирен. Записва в лагерната си тетрадка: „Нямах намерение да скланям глава. Зад мен беше Украйна, угнетеният ми народ, за чиято чест съм длъжен да устоя, докато загина.” За „системно неподчинение и нарушаване на режима” Стус многократно е изпращан в карцер.

В лагера Стус пише заявление до Върховния съвет на СССР, с което се отказва от гражданството си: „За мен е нещо невъзможно да имам съветско гражданство. Да бъдеш съветски гражданин означава да бъдеш роб!”

След като през 1979 г. се връща в Киев, Васил се присъединява към Украинската Хелзинкска група. Въпреки съсипаното си здраве работи в производството: като формовчик в леярен цех, на конвейер в завод за обувки…

Съдено му е да живее само осем месеца на свобода. През май 1980 г. е арестуван отново, издигнато му е обвинение в „антисъветска дейност” като особено опасен рецидивист и през септември е осъден на 10 години лагер със строг режим и 5 години принудително заселване.

Забранено му е да се вижда със семейството си – последното му свиждане е през пролетта на 1981 г. През 1983 г. част от написаното от Стус в лагера попада на Запад, за което поетът прекарва една година в единична килия. Впоследствие малко преди трагичната му гибел е унищожен ръкописа на последната му стихосбирка „Птицата на душата”.

В музея на Васил Стус в Донецк

Така че, както си спомня Михайлина Коцюбинска, „писмата до приятели и познати, до семейството му, написани в лагера, в условията на „вертикален ковчег”, са били за поета единственият прозорец към света… Те са и неговият дневик, и творческата му работилница – единствената възможност да бъдат запазени и да стигнат до хората собствените му стихове, преводите и спомените, неговата житейска философия и преданост към съдбата, виждането му отдалеч за неговата „чужда родна страна”. Те са и опит да възпитава „задочно” сина си, който е на 5 години, когато Стус е арестуван повторно . „Валя, знай, че Дмитрик няма да се срамува заради баща си” – пише поетът на жена си. И след три години: „Разбери ме, Валя. Избирам между Сцила и Харибда, това е избор между два вида смърт. Ще избирам според критериите за достойнство и чест.”

"Писма до сина"

Академик Микола Жулинский пише за Васил Стус: „Той се готви за смърт, за разпятие. Когато започва да разбира, че трябва да загине, защото за него няма друг изход – той се самоизгаря в огъня на думите, в огъня на идеите, за които живее. Започва изкачването му към Голгота. И той приема тази съдба. И живее, за да може, според думите му, да се върне към живота след смъртта си.”

И колкото по-ограничена е физическата му свобода, толкова по-свободни стават разумът и мислите му.

На 28 август 1985 г. Стус е изпратен в карцера за това, че докато е четял книга, се е опрял с лакът на наровете. В знак на протест той обявява суха гладна стачка с думите: „Обявявам гладна стачка до моя край”. И удържа на думата си.

Васил Стус умира през нощта на 3 срещу 4 септември 1985 г. Като официална причина за смъртта е посочено внезапно спиране на сърцето. Политическият затворник Васил Овсиенко, който е приятел на Стус, допуска, че може да става въпрос за насилствена смърт…

Въпреки молбата на съпругата поетът е погребан, преди да пристигне семейството му. Следва нова молба тялото му да бъде пренесено в Родината, но молбата е отклонена с мотива, че още не е изтекъл срокът на присъдата – дори след смъртта му на него гледат като на заплаха за СССР…

Киев, 1989 г.
Пренасяне на останките на Васил Стус в родната Украйна

***

Изгубени са и последните надежди.
И най-накрай свободен си. Свободен. Свобода.
В самоизгнание отивай, без да се оглеждаш,
без жал изгаряй скъпите писма.
И стиховете си изгаряй, и душата,
дълбока, чиста болката ти да гори.
Безследно изчезни – заедно с ината си
и на бездомния цървулите носи.
Утре какво ни чака? Ден и хляб – от Бога.
А ако не дойде този ден – тогава?
Тогава страдай. Е тогава вече страдай,
вървейки към смъртта си без посока.

***
Този кораб бе направен от човешки тела.
Абсолютно всичко: палуба, трюм, мачти
и дори машинното му отделение.
Поизпотиха се с обшивката.
Най-трудно беше на местата,
където се падаха човешките глави.
Щом през пробойна силно бликваше вода,
дупката затъкваха с човек от екипажа.
Докато останалите
търсеха щастлив незнаен пристан
в откритото море.

 Васил Стус