На 1 януари е роден Степан Бандера

Полша го осъжда на смърт, Хитлер го изпраща в концлагер, агент на КГБ го убива в Мюнхен.

Кой е всъщност Степан Бандера?

Превод от украински

Не търсете името му в енциклопедиите от времето на СССР. Дори мъртъв той е бил опасен за империята. За да не съгрешим против истината, трябва да признаем, че в Съветския енциклопедичен речник може да се намери обобщеното „бандеровци”: „членове на фашистки военно-терористични банди на украинските националисти от УПА в Западна Украйна през периода 1943-47 г. Наречени така по името на техния ръководител С.А. Бандера (1908 – 59)”. Макар че в същия речник в статията за Организацията на украинските националисти (ОУН) четем, че тя е била ликвидирана не през 1947 г., а в началото на 50-те.

В полската енциклопедия (а за Полша С. Бандера е държавен престъпник) са му посветени 20 реда. Това е доста за една 4-томна енциклопедия. За редовия читател без достъп до алтернативни източници на информация ще бъде интересно да прочете това. Още повече, че авторският колектив на полската енциклопедия трудно може да бъде заподозрян в някакво положително отношение към С. Бандера.

И така: „БАНДЕРА Степан (1908 – 59), украински национален деец; през 1928 г. основава Украинска военна организация, която впоследствие се превръща в Организация на украинските националисти (ОУН); през 1936 г. е осъден на смърт (присъдата е заменена с доживотен затвор) за участие в подготовката за покушение срещу министъра на вътрешните работи Б. Перацкий; освободен е поради започването на Втората световна война; през 1940 г. оглавява фракцията, която се отделя от Организацията на украинските националисти – ОУН-бандеровци; до юни 1941 г. сътрудничи с германците, след неуспешен опит за провъзгласяване на независимостта на Украйна през август 1941 г. е изпратен в концентрационния лагер „Заксенхаузен”, където се намира до февруари 1945 г. В резултат на този арест става враг еднакво и на двата режима; след края на войната ръководи своята фракция в ОУН и Украинския нелегален освободителен съвет. Убит в Мюнхен от агент на КГБ.”

Преди да преминем към украинските източници, нека да видим какво е написано за С. Бандера в Енциклопедичния речник за Втората световна война, издаден в Западна Германия през 1986 г.: С. Бандера е украински национален лидер. Използвайки военната ситуация, е искал да постигне независимост на Украинската държава, което е било в противоречие с политиката на Хитлер. След проведените публични акции е заловен на 12.07.41 г. и е затворен в концлагер до 25.09.44 г. След войната остава на Запад. Става жертва на съветските агенти.

В издадения в Киев през 1999 г. Универсален енциклопедичен речник четем, че С. Бандера е украински политик, който е инициатор на Акта за възраждане на Украинската държава, провъзгласен в Лвов на 30 юни 1941 г. За отказа му да оттегли този Акт германците го изпращат в концлагер. След войната ръководи Задграничната организация на ОУН.

За по-доброто разбиране на по-нататъшното изложение трябва да отделим няколко реда за терминологията. Класиците на марксизма-ленинизма, а оттам и съветските енциклопедии, с лека ръка слагат знак за равенство между понятията „национализъм” и „шовинизъм” – национализмът се определя като теория и практика в междуетническите отношения, основани на превъзходството на една нация над друга. Обаче основателите на украинския национализъм изобщо не ги е било грижа за споменатите класици и са влагали в понятието „национализъм” друг смисъл, тъждествен на посочения, например, в енциклопедия „Британика”. В нея националистът се определя като личност, за която служенето на своя народ (нация) е висш граждански дълг. За разлика от интернационалиста, който смята за свой граждански дълг да служи на цялото човечество.

Това, че бандеровците са разбирали именно по този начин национализма, е видно от брошурата „Кои са бандеровците и за какво се борят” от Петро Полтава, издадена нелегално в Лвов през 1948 г.: „Ние, бандеровците, наричаме себе си националисти, тъй като централно място в нашата идеология заема учението за нацията. Според това учение ние, националистите <...> смятаме, че именно <...> народите, нациите са субект на историята; <...> най-високият ни стремеж е благополучието и щастието на украинския народ. Смятаме, че сега най-висшата и най-важната задача на украинския народ е борбата <...> за национално и социално освобождение на украинския народ, за изграждане на украинска, наистина независима държава <...>

Ние, украинските националисти, не сме шовинисти <...> Отнасяме се с искрена симпатия към всички народи по света. С всички народи <...> искаме да живеем в дружба и сътрудничество”.

 Цялата брошура

Родната къща на Степан Бандера

Степан Андрийович Бандера е роден на 1 януари 1909 г. в с. Старий Угринив в Галичина (днес – в Ивано-Франкивска област, а през 1909 г. – в Австро-Унгарската империя) в семейството на свещеник от гръко-католическата църква. Той е второто дете в семейството, има трима братя и три сестри.

Баща му е бил с висше образование – завършил е богословския факултет на Лвовския университет. Имал е голяма библиотека, често вкъщи са му гостували предприемачи, общественици и интелектуалци. Сред тях са били, например, депутатът от австро-унгарския парламент Я. Веселовский, скулпторът М. Гаврилко, предприемачът П. Глодзинский, които са му били кръвни роднини.

В автобиографията си С. Бандера пише, че детството му

Църквата в с. Старий Угринив, в която служи
Андрий Бандера и в която е кръстен Степан

преминава в бащиния и дядовия дом в атмосферата на украински патриотизъм и на жив интерес към национално-културните, политическите и обществени въпроси. През 1918 г. той става свидетел на вълнуващите събития, свързани с възраждането на украинската държава. /Украйна (УНР) за кратко придобива независимост според Брест-Литовския мирен договор – б.пр./ Баща му участва активно в тези събития, избран е за депутат в парламента на Западноукраинската Народна Република.

Върху националното самосъзнание на С. Бандера особено влияние оказват тържествата през януари 1919 г. по случай обединението на Западноукраинската Народна Република и УНР в единна държава. През лятото на същата година в Галичина нахлуват полските войски, въоръжени и подкрепяни от Антантата. Бащата на Бандера е принуден за напусне Западна Украйна и да замине за УНР. Връща се през 1920 г., когато Украинската Народна Република прекратява съществуването си. Галичина е окупирана от Полша.

Междувременно през есента на 1919 г. Степан постъпва в украинската класическа гимназия в гр. Стрий. През пролетта на 1921 г. майка му Мирослава Бандера умира от туберкулоза. Самият Степан от ранно детство страда от ставен артрит и през същата година дълго време е на болнично легло. Въпреки болестта през свободното си време помага в стопанството на дядо си. А от четвърти гимназиален клас  започва да дава уроци, за да покрива личните си нужди.

Обучението в гимназията се извършва под надзора на полските власти. Някои от учителите все пак успяват да преподават задължителната програма, влагайки в нея украинско национално съдържание. Но национално-патриотичното възпитание на гимназистите е главно дело на училищните младежки организации. Заедно с легалните организации „Пласт” и „Сокол” /основани на скаутски принцип – б.пр./ съществуват и нелегални кръжоци, които се занимават със събиране на средства за нелегалните украински периодични издания и за организиране на събития, бойкотиращи полските власти. От четвърти гимназиален клас  Бандера е член на гимназиалната нелегална организация и на нейното ръководство. През 1927 г. издържа успешно изпитите от матурата и получава диплома.

През 1928 г. постъпва в аграрния факултет на Лвовската политехническа школа и през 1934 г. завършва обучението си по специалността инженер агроном. Но не успява да защити дипломната си работа, защото е арестуван.

На територията на Галичина по различно време действат най-различни легални, полулегални и нелегални организации, чиято цел е защитата на украинските национални интереси. През 1914 г. украински емигранти от царска Русия основават „Съюз за освобождение на Украйна” (СВУ) /„Союз визволення України”/, който за първи път дакларира изричната цел да бъде създадена независима украинска държава.

През 1920 г. в Прага група офицери основава „Украинска военна организация” (УВО), която си поставя за цел да се бори срещу полската окупация. Скоро след това начело на УВО застава бившият командир на т. нар. „сечови стрелци”, които са част от армията на УНР, опитният организатор и авторитетен политик Евген Конова́лец.

Най-известната акция на УВО е неуспешното покушение срещу ръководителя на полската държава Юзеф Пилсудский през 1921 г. Под патронажа на УВО действат патриотичните младежки организации.

Степан Бандера става член на УВО през 1928 г. През 1929 г. във Виена украинските младежки организации с участието на УВО провеждат обединителен конгрес, на който е основана Организацията на украинските националисти (ОУН), чийто член става и Бандера. През 1932 г. двете организации ОУН и УВО се обединяват, като УВО става подразделение на ОУН.

Макар че Полша е окупирала Галичина, според страните от Антантата нейната власт над западните украинци остава проблематична. Този въпрос е предмет на постоянно обсъждане между западните държави, особено Англия и Франция.

Повечето украинци в Източна Галичина отказват да признаят легитимността на полската власт. Те бойкотират преброяването на населението през 1921 г. и изборите за полския сейм през 1922 г. Полското правителство действа там така, сякаш Източна  Галичина винаги е била полска територия. Някои радикални украински организации решават да не се ограничават само с бойкот и саботиране и пристъпват към извършването на терористични акции.

В края на 1923 г., след като Полша за пореден път уверява западните държави, че гарантира автономия на Източна  Галичина и използване на украинския език наравно с полския в държавните институции, както и че ще открие украински университет, Съветът на посланиците се съгласява със запазването на полската власт над Източна Галичина. Украинското население посреща тази новина с огромно разочарование.

Около 1930 г. обстановката се изостря. В отговор на акциите на неподчинение на украинското население полското правителство пристъпва към широкомащабни операции за „пацификация” на населението, а според сегашната терминология – за „прочистване” на територията на Източна Галичина.

През 1934 г. в гр. Береза Картузка /днес гр. Бяроза в Западна Беларус – б.пр./ е създаден концентрационен лагер, в който са затворени около 2 000 политически затворници, предимно украинци. Година след това Полша се отказва от задълженията си към Обществото на народите относно спазването на правата на националните малцинства.

Периодично се правят опити за постигане на взаимно съгласие. Един от тях е след извършеното през 1934 г. от членове на ОУН покушение срещу полския министър на вътрешните работи Бронислав Перацкий, при което той е убит. Този акт е осъден от най-голямата украинска политическа партия „Украинско национално-демократично обединение”, както и от главата на гръко-католическа епархия митрополит Андрий Шептицкий. Но тези опити не дават някакви осезаеми резултати.

Степан Бандера е арестуван за участие в подготовката за покушението срещу Б. Перацкий и в началото на 1936 г. заедно с още 11 обвиняеми е осъден от Варшавския окръжен съд. С. Бандера е осъден на смърт. Попада под амнистия, обявена от полския сейм по-рано и по друг повод  и смъртната присъда е заменена с доживотен затвор. В затвора е държан в единична килия. След като Германия напада Полша, градчето, в което се намира затворът, е подложено на бомбардировки. На 13 септември 1939 г., когато положението на полската армия става критично, охраната на затвора се разбягва. Бандера е освободен от единичната килия от други бивши затворници, украински националисти.

ОУН наброява около 20 000  души и има голямо влияние върху украинското население. В организацията се наблюдават вътрешни конфликти: между младите, по-неопитни и нетърпеливи членове и опитните и разсъдливите, преживели войната и революцията; между ръководството на ОУН, което живее в комфортни условия в емиграция, и основната маса членове на ОУН, които действат в условията на нелегалност и преследване от страна на полицията. Ръководителят на ОУН Е. Коновалец  използва своя дипломатически и организаторски талант, за да неутрализира противоречията и да не им позволява да се задълбочават.

1958 г., Ротердам
 С. Бандера на гроба на Евген Коновалец в деня на
20-та годишнина от убийството му

Коновалец е убит от съветския агент Судоплатов през 1938 г. в Ротердам. Това е огромна загуба за украинското национално движение. Като негов заместник се очертава най-близкият му съратник Андрий Мелник – високо образован, сдържан и толерантен. Неговите привърженици в ОУН, използвайки това, че повечето им опоненти в организацията – бандеровците – са по затворите, през август 1939 г. на конференция в Рим обявяват полковник Мелник за ръководител на ОУН.

Тук трябва да се отбележи, че ОУН е имала разгърната структура: съществуват регионални и задгранични отделения, последните са главно на територията на бившата Австро-Унгарска империя и Италия. В Рим се е намирало централното ръководство.

По-нататъшните събития водят до драматичен обрат в украинското национално-освободително движение.

След като се оказва на свобода, С. Бандера пристига в Лвов, където няколко дена преди това е влязла Червената армия. Отначало пребиваването му там е сравнително безопасно. Скоро той получава по куриер покана да отиде в Краков за съгласуване на по-нататъшните планове на ОУН. Нуждаел се е и от спешно лечение на ставния ревматизъм, който се е изострил в затвора. Налага се да премине нелегално съветско-германската демаркационна линия.

След кратко лечение и съвещания в Краков, а след това и във Виена, Бандера е изпратен в Рим с поръчение да преговаря с Мелник. Събитията в Европа се развиват стремително, а централното ръководство реагира бавно, което не е приемливо за Бандера и неговите привърженици.

През септември 1939 г. Степан Бандера поставя задача пред регионалните отделения да създават въоръжена нелегална съпротива за борба с всеки, който застане на пътя им към независимостта на Украйна. При това е подготвил доста дълъг списък със спорни моменти – организационни и политически, които е трябвало да бъдат преодоляни при преговорите с Мелник. Недоволството на нелегалните членове на ОУН от ръководството на ОУН приближава критичната точка. Освен това, съществува подозрение за предателство сред близкото обкръжение на Мелник, тъй като масовите арести в Галичина и Волинския регион са засегнали предимно привърженици на Бандера.

Главният спорен момент е свързан със стратегията на водене на национално-освободителната борба.

Бандера и съмишлениците му смятат, че е необходимо ОУН да поддържа контакти както със страните от германската коалиция, така и със западните съюзници, без да се сближава с никой от тях. Трябва да се разчита на собствените сили, тъй като никой не е заинтересован Украйна да бъде независима.

Привържениците на Мелник смятат, че не може да се разчита на собствените сили. Западните държави не са заинтересовани от независимостта на Украйна и вече са го демонстрирали през 20-те години. А Германия тогава признава независимостта на Украйна. Следователно трябва да се заложи на подкрепата на Германия. Не бива да се създава въоръжена съпротива – това ще разгневи германските власти и ще предизвика репресии от тяхна страна. Което няма да донесе нито политически, нито военни дивиденти.

След като не успяват да постигнат компромис, и двете групи се самообявяват за единствено легитимно ръководство на ОУН. През февруари 1940 г. в Краков привържениците на Бандера, които са предимно младежи и са мнозинство в ОУН, провеждат конференция, на която отхвърлят решенията на римската конференция и избират за свой лидер Степан Бандера. Така ОУН се разделя на бандеровци – ОУН-Б /среща се и вариантът ОУН(б) – б.пр./ или ОУН-Р (революционна) и на мелниковци – ОУН-М /ОУН(м)/. С течение на времето антагонизмът между двете фракции достига понякога такъв интензитет, че те често се сражават помежду си със същата ненавист, с която се борят срещу враговете на независима Украйна.

Отношението на германското ръководство към ОУН е противоречиво: службата на Канарис (Абверът – военното разузнаване) смята, че е необходимо да се сътрудничи с украинските националисти, а нацисткото партийно ръководство начело с Борман не смята, че ОУН е сериозен политически фактор, затова отхвърля всякакво сътрудничество. Използвайки тези противоречия, ОУН успява да създаде украинско военно подразделение „Легион на украинските националисти”, който наброява около 600 души – предимно привърженици на Бандера – и се състои от два батальона – „Нахтигал” и „Роланд”. Германците планират да ги използват за подривни цели, а Бандера се надява, че те ще станат ядрото на украинската армия. През 1942 г. германското командване разпуска легиона.

В Западна Украйна, която става част от Съветския съюз съгласно пакта Молотов - Рибентроп, през 1939 – 1941 г. се извършват масови репресии. Арестувани са ръководители и активисти на политически партии и обществени организации, много от тях са екзекутирани. Извършени са четири масови депортации на украинското население от заетите територии. Най-напред на изток са депортирани 220 000 души, след това – още 320 000 души, третата вълна обхваща 240 000 души, четвъртата – 300 000. Откриват се нови затвори, в които са хвърлени десетки хиляди затворници.

Свещеникът Андрий Бандера и двете му дъщери Марта и Оксана са арестувани от НКВД в три часа през нощта на 23 май 1941 г. Скоро бащата и децата са разделени. На 28 май А. Бандера е откаран в Киев, където на 8 юли на закрито заседание на военния трибунал на Киевския военен окръг без прокурор и адвокат е осъден на смърт. В решението на трибунала се споменава, че то може да бъде обжалвано в рамките на пет дни от  момента на връчването на копие от решението. Но Андрий Бандера е разстрелян още на следващия ден. Възниква мрачен паралел: фашистите арестуват сина Степан, а в същото време (с пет дена разлика) комунистите унищожават бащата.

В протоколите на разпитите е записан отговорът на отец Андрий на въпроса на следователя за политическите му възгледи: „По убеждения съм украински националист, но не шовинист. Смятам, че единствената правилна държавна форма за украинците е една единна и независима Украйна.”

Марта и Оксана без съд са изселени за постоянно в Красноярския край, където ги преселват от едно място на друго на всеки 2-3 месеца чак до 1953 година.

Горчивата чаша не отминава, макар и по-късно, и третата сестра – Володимира. Майка на пет деца, най-малкото от което на 10 месеца, тя е арестувана заедно със съпруга й Теодор Давидюк през 1946 г. Осъдена е на 10 години трудов лагер. Преминава през лагери в Красноярския край и в Казахстан, включително и Спаския лагер на смъртта. Оцелява, изселена е за известно време в Караганда, след което й разрешават да се прибере при децата си в Украйна.

Прибързаното отстъпление на Червената армия в началото на войната има трагични последствия за десетки хиляди затворници в Западна Украйна. Тъй като не е възможно всички да бъдат извозени на изток, НКВД решава те да бъдат незабавно ликвидирани. Често в помещенията, наблъскани със затворници, просто са хвърляли гранати. В Галичина са унищожени 10 000 затворници, във Волинския регион – 5 000. Още преди идването на германците роднините на затворниците, които търсят своите близки, стават свидетели не само на това трескаво, безсмислено и нечовешко ликвидиране, но и на следи от адски изтезания. Всичко това след време е демонстрирано от германците пред Международния червен кръст.

Като използват подкрепата на батальон „Нахтигал”, на 30 юни 1941 г. в Лвов бандеровците провеждат без разрешение от германската администрация многохиляден митинг, на който провъзгласяват „Акт за възраждане на Украинската държава”. Създадено е украинско правителство с 15 министри начело с Ярослав Стецко, най-близък съратник на Степан Бандера. Освен това, на изток са изпратени около 2 000 ОУН-овци на групи по 7-12 души, които трябва да организират в изоставяните от бързо отстъпващата Червената армия населени места органи за местно самоуправление, като изпреварват германските окупационни власти. Една от тези групи е ръководена от по-малкия брат на Степан Бандера – Богдан /по-късно Богдан създава нелегална мрежа на ОУН в Херсонска и Николаевска области, загива в началото на 1944 г., когато Червената армия се връща в Украйна – б.пр./.

Немските власти реагират доста бързо на акцията на бандеровците в Лвов: на 5 юли в Краков е арестуван Степан Бандера, а на 9 юли в Лвов – Ярослав Стецко. Съдят ги в Берлин. На С. Бандера е разяснено, че германците не са дошли в Украйна да я освобождават, а че са нейни завоеватели. Изискват от него да отмени публично „Акта за възраждане на Украинската държава”. След като Бандера отказва, отначало е хвърлен в затвора, а след това – до 27 август (според други източници – до декември) 1944 г. – в концлагера „Захсенхаузен” (ще отбележим, че в същия концлагер се намира и Яков Джугашвили).

Тъй като германците са принудени да напуснат Украйна, а бандеровците воюват както с германските, така и със съветските войски, германското командване намира за изгодно да освободи Бандера. При освобождаването му е направено предложение за сътрудничество, но той отказва. Свободата го посреща с тъжни новини: братята му Олексий, доктор по политикономия, и Васил, завършил философия в Лвовския университет, през 1942 г. в Освиенцим са били пребити до смърт от лагерници поляци.

През есента на 1941 г. в Киев мелниковците също опитват да създадат украинско правителство, но този опит е жестоко потушен. Арестувани са от германските окупационни власти и в началото на 1942 г. са разстреляни в Бабий Яр над 40 водещи дейци на ОУН-М, сред които известната украинска поетеса 35-годишната Олена Телига, председател на Съюза на писателите.

До есента на 1941 г. самостоятелно действащите украинските въоръжени отряди в Полесието /укр. – Полісся – географска област, обхващаща значителни части от Волинска, Ровненска, Жито́мирска, Киевска, Черниговска и Сумска области – б.пр./ се обединяват в партизанската „Полиска сеч”. С разгръщането на масовия нацистки терор в Украйна се разрастват партизанските отряди.

През есента на 1942 г. с известен натиск от страна на ОУН-бандеровци се извършва обединяване на партизанските отряди на бандеровци, мелниковци и „Полиската сеч” в Украинска въстаническа армия ­– УПА /Українська Повстанська Армія/, начело на която застава един от организаторите на ОУН, висш офицер от наскоро разпуснатия батальон „Нахтигал” Роман Шухевич (с партизанско име „Генерал Тарас Чупринка”). През 1943-44 г. УПА включва до 100 000 бойци и контролира Волинския регион, Полесието и Галичина. В УПА се сражават не само украинци, има и отделни отряди от азербайджанци, грузинци, казахи и други народности – общо 15 такива интернационални отряда.

До пролетта на 1944 г. командването на Червената армия и НКВД се отнася положително към украинското националистическо движение. Но от този момент нататък /Червената армия се движи успешно от изток на запад, като изтласква германците от Украйна – б.пр./ за ОУН-УПА започва нов етап от борбата – те започват да воюват против съветските войски. Съветската пропаганда започва да слага знак на равенство между ОУН-овците и хитлеристите.

Отрядите на УПА водят въоръжена борба не само против нацистските и съветските войски.  Води се и постоянна война с червените партизани, а във Волинска област, Полесието и областта Холмшчина се водят изключително жестоки битки с полската Армия Крайова.

ОУН-УПА в края на 1942 г. предлага на съветските партизани да координират бойните си действия срещу германците, но не се стига до споразумяване. Създават се отношения на взаимна неприязън, които преминават във въоръжени сблъсъци. През октомври-ноември 1943 г., например, УПА води 47 боя с германските войски и 54 – със съветските партизани.

След официалното приключване на Втората световна война срещу УПА воюват редовни части на съветската армия. През 1946 г. между тях се водят около 2 000 боя и въоръжени сблъсъци, през 1948 г. – около 1 500.

В Подмосковието са организирани няколко бази за подготовка на кадри за борба с партизанското движение в Западна Украйна. От вече разсекретени архивни документи се вижда, че към 15 февруари 1945 г. в западните области на Украйна действат 292 изтребителни батальона и 2 336 групи за поддръжка. Част от тях е облечена като бойци на УПА и се отнася със сатанинска жестокост към мирните жители. През този период сред затворниците на Гулаг всеки втори е украинец.

Едва след като на 5 март 1950 г. загива командирът на УПА Р. Шухевич, организираната съпротива в Западна Украйна започва да затихва. Отделни отряди и нелегални действат до средата на 50-те години, а последният бой на УПА е през 1960 г.

След освобождаването му от концлагера Степан Бандера повече не успява да се върне в Украйна. След края на войната ръководните органи на ОУН се намират в Западна Германия.

С. Бандера с канадски парламентаристи
на конференция на НАТО в Париж

На заседание на съвета на ръководителите на ОУН С. Бандера е избран в ръководното бюро, като отговаря за Задграничните части на ОУН.

На конференцията през 1947 г. е избран за ръководител на цялата Организация на украинските националисти. Към този момент в Задграничните части на ОУН възниква опозиция срещу Бандера, която го упреква, че той има диктаторски амбиции, а ОУН се е превърнала в неокомунистическа организация.

След продължителни дискусии Бандера решава да подаде оставка и да замине за Украйна. Но оставката му не е приета.

На конференциите през 1953 и 1955 г., в които участват и делегати от Украйна, той отново е избиран за ръководител на ОУН.

На 15 октомври 1959 г. Степан Бандера освобождава охраната си и влиза в къщата, в която живее със семейството си. На стълбите среща мъж, когото вече е виждал в църквата. С пистолет със специално приспособление мъжът изстрелва в лицето на Бандера струя разтвор на цианкалий. Бандера пада, покупките, които носи, падат надолу по стълбите. Лекарите установяват смърт „в резултат на сърдечен пристъп”.

По-късно се разбира, че убиецът е агент на КГБ – 30-годишният украинец Богдан Сташинский. Скоро след убийството лично Шелепин /председател на КГБ от декември 1958 г. до ноември 1961 г. – б.пр./ в Москва връчва на Сташинский орден „Бойно червено знаме”, а също така дава разрешение за брака му с германка от Източен Берлин, макар че по-нисшите ръководни чинове са категорично против. Месец след сватбата в Източен Берлин Сташинский е изпратен със съпругата си в Москва за по-нататъшно обучение. Прослушването на семейните им домашни разговори дава основания да бъде заподозрян, че не е достатъчно лоялен към съветския режим. Изключват го от школата на КГБ и му забраняват да напуска Москва. След многократни откази през пролетта на 1961 г. на съпругата му в напреднала бременност е разрешено да замине за  Източен Берлин. В началото на 1962 г. идва известие за неочакваната смърт на детето им. На  Сташинский е разрешено да отиде за кратко до Източен Берлин за погребението, като са взети усилени мерки за наблюдението му.

Но въпреки това ден преди погребението, точно преди да започне издигането на Берлинската стена, Сташинский и съпругата му успяват да се откъснат от трите коли, които ги следват непрекъснато, и да избягат в Западен Берлин. Там той отива в американското представителство, където прави самопризнания за убийството на Степан Бандера. Както и за убийството две години преди това на активиста от ОУН професор Л. Ребет. Пак в Мюнхен, пак по същия начин – на стълбите в дома, с  цианкалий.

Избухва международен скандал, тъй като на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. СССР официално декларира, че се отказва от политиката на международен тероризъм.

На съда Сташинский дава показания, че е действал по указание на съветското ръководство. На 19 октомври 1962 г. съдът в Карлсруе го осъжда на 8 години затвор със строг режим, Върховният съд на ГФР потвърждава присъдата.

Степан Бандера е погребан в Мюнхен.

Погребението на Бандера на мюнхенското гробище  Валдфридгоф 

Гробът с тялото на Бандера, 20 октомври 1959 г.

Снимки: bbc.com